 |
А силата на
народната песен вдъхновявала войводата още от детството му – надарен с хубав и
ясен глас, Яни често пее по желание на баща си – отец Никола Бъчваров, по време
на вечеринки в родното му село Карахадър (сега квартал на Лозенград / Къркларели). И макар че бащата настоява Яни да започне
да пее и в черквата, бъдещият комита предпочита народните песни. Случва се
често баща му да го хваща за ухото, за да то заведе при черковния певец, а малкият
Яни бързо да избяга, рискувайки, по думите му, да пострадат и двете му уши.
„Ала всичко това с лекота забравях, щом ми се отдадеше случай да се прехласна в
разкази за народни работи, да слушам песни за хайдути и войводи, бродили из
вековните гори на Странджа.“, разказва Яни Попов в спомените си за
Преображенското въстание.
Все пак Яни става
за кратко църковен певец, но в църквата на село Карамаслия, Бабаескийско,
където отива като помощник на чичо си – свещеник Димитър Диков, през 1893 г. На
следващата година започва да учи подковашки занаят – налбантлък. След още две
години, вече в Лозенград, младият подковач се скарва с богат турчин, когото
удря с лопата, а впоследствие напуска града, за да не бъде задържан от
властите.
След инцидента
Яни се мести като калфа в град Странджа, обикаля Одринско и Лозенградско и все
повече се увлича по народните песни и предания за хайдутите българи от този
регион. По-късно, вече като комита и организационен работник, започва да
записва тези песни, да заучава мелодиите им и да ги пее по време на агитационните
си обиколки из Лозенградския революционен район. „Те създаваха настроение и
повдигаха духа на нашите хора“, спомня си войводата. „С тях крепнеше
юначеството на нашите хайдути.“
Артистичният талант
на младия подковач се допълва от атрактивния му външен вид. „С накривения си
фес, със спуснатия червен пояс като одрински бучачкчия (ножар), с втъкнатата в него дълга кама вдъхвах доверие, а може и да постресвах
някого.”, разказва той за себе си. През
1899 година вече е сгоден и после се жени за сестрата на писателя Константин
Петканов – Димитрина (Митра) Петканова, от съседното на Карахадър село
Кавакли.
Песните, които
записва в този период ще станат част от сбирката
му „Странджанска гусла“ – народни песни на местно наречие, из Л.-градско,
М.–Търновско, Баба-Ескийско и Бунар-Хисарско“, която Яни Попов издава в София
през 1905 година.
“В народната
песен прозира най-ясно духовният живот
на един народ; тя е най-доброто огледало за мирогледа му; в нея релефно се
отразява националния гений.“, пише на 18 май 1905 година в краткия си предговор
към сбирката Яни Попов и продължава: „И този край, от който предимно помествам
песни, изпрати много отбор синове , които със самоотверженост, в името на един
велик идеал – свободата на Одринско и Македония – бродиха из тъмните и дълбоки
усои на величествена Странджа, която ги посрещна като свои родни чеда.“
Без да са личен
дневник, като тефтерчето на Васил
Левски, записките на Яни Попов, издадени по-късно в „Странджанска гусла“
приличат донякъде на него – в тях войводата събира, записани на коляно, песните
и своите наблюдения - най-често поставени в оригиналната книга като коментар,
под линия – едно
пропагандно-информационно помагало на полевия командир по време на
комитетските му обиколки.
„Странджанска
гусла“ е сборник който обединява около 30 песни в няколко групи. Хайдушките
песни от по-старите времена – за Индже войвода, Филчо войвода, Ангел войвода и
Вълчан войвода, с новосъздадени народни песни, вдъхновени от революционната дейност преди
1903 година, описващи реални случки, сражения или героически проявления на
преображенските комити от Лозенградско. Сред текстовете е и част от личното
творчество на младия революционер, както и на един автентичен цикъл „Сватбени
песни“, записан от автора. Записани са на кирилица и две песни на турски език,
разказващи за залавянето от комити на Хаджи Нури бей от Одрин през 1902 година
и за избухването на въстанието в Лозенградско на следващата година, описваща страха
обхванал пашите в Лозенград в началото на бунта. Яни Попов говори отлично
турски език, което му помага в организационната работа, а и го спасява в
извънредни ситуации.
От песните за
старите войводи можем да научим интересни подробности – например, че Индже
войвода не може да бъде убит от обикновен куршум („По нападението на селото Кара Еврен от Индже
войдвода“):
„Развявай Колю байрякът,
Инже се от куршум не плаши,
Мене ме куршум не фате.“
В песента Индже е
прострелян смъртоносно от Никола, който го убива със сребърен куршум:
„Ела ми ми, мале, йотвори,
Йотвори, мале, раклата,
Да взема бели рупове,
Да сторя куршун сребърен,
Да си Инджето обия.“
А под линия Яни
Попов отбелязва: „Преданието казва, че само сребърен куршум можел да го убие (Индже). След раняването му три дни са го люляли на люлка в месността
Мандра (Бургаско) и след това издъхнал. Така разправят
всички стари и млади хора из Мало-Търновско.
 |
| Корицата на "Странджанска гусла" |
Цикълът „Сватбени
песни“, записан в село Кавакли, Одринско, обединява песните, които се
изпълняват по време на ритуалите, съпътсващи венчавката на младоженците, през
седмицата на сватбата. От
замесването на сватбените хлябове в четвъртък, после, когато момците и момите
мелят булгур; в събота, когато е ритуалът по бръснене на младоженеца. В неделя –
при взимането на кума и при извеждането на невестата от дома й. Песни се пеят и
на излизане от църквата и при пристигане в момковата къща:
Излей, излей, момкова мале,
Че ти водим дур две слънца,
Да ти светят в равни дворйе.
Младоженците се
посрещат на двора от зълвите и „под звука на песента и гайдата играят със същи
младоженци, а пред тях играят момци с ножове.“, пояснява Яни Попов под линия.
Основната част от
сборника съдържа текстове, които отразяват събития, които се случват във
времето непосредствено преди избухването на Преображенското въстание. Като
„Събрали са се събрали, хиляда души даскале“, която описва Керимитчоглувата
афера от 1900 година, в която след като комитите отвличат сина на гръцки лекар,
османските власти успяват да влязат в следите на революционната организация и
да й нанесеат сериозни щети.
При малко село Раклица.“
В бележките под
линия Яни Попов записва, че военния съд в Одрин осъжда заловените комити на
заточение в азиатските крепости и най-вече в крепостта Паяс Кале , „където и до днес гният
учителите Димитър Груев, Тошев, Долапчиев, Каиков, Я. Читаков, Спиров и др.“
Яни Попов
определя времето до 1897 година като първи етап в организирането на въоръжената
борба в Одринско. Тя се движи от местни учители, попове и селски първенци, но
не и от боеви хора и не достига до голяма част от българското население в
региона. Втората част започва с пристигането на много учители от Македония,
очевидно с по-голям организационен опит. „Революционното движение се поддържаше
най-вече от учителите.“, казва Яни Попов. „С идването на учителя Лазар Маджаров
в Лозенградско, един от основните апостоли на наближаващото Преображенско
въстание, както и на други деятели се засилва организационната дейност на
ВМОРО.“ Към Яни Попов Маджаров изпитва особена привързаност, може би и заради
таланта му да пее.
 |
| Паметник на Яни Попов в Ивайловград /снимка: Данчо Йорданов/ |
На 27 юни 1903 година, по стар стил, комитите от Странджанско и Одринска Тракия се събират в месността Петрова нива. Започва конгресът, на който се взима решение за избухването на Преображенското въстание. Яни Попов е вече там, когато пристига и войводата Георги Кондолов с четата си. С преметната пушка през ръка той се приближава до младия комита и му казва „Яне, я запей „Руса Яна росен брала!“ „Пееше Лефтер Мечев, запях я и аз, запяха и други мои другари.“, спомня си Яни Попов. „Дойде и Маджаров. Наловиха се се всички на хоро и на ясната светла месечина цялата поляна се обърна на самодивско сборище.“
Руса Яна росен брала,
Из росена прибирала
Се йовчарйе, йолаварйе.
„Йовчарь Колйо, брат да ми си
Ялуваром баш побратим,
Хайде да ме заведете
Тука долу в наш’то село,
В’ наш’то село Кара-дере“.
С тази песен (част от „Странджанска гусла“) записана в родното село на съпругата на
Яни Попов – Каваклия и явно любима на младия войвода, а и на всички
комити от Петрова нива, започва конгреса на преображенските въстанници.
На Петрова нива
конгресът определя ръководното боево тяло на въстанието – Лазар Маджаров,
Михаил Герджиков, капитан Стамат Икономов, а Георги Кондолов е избран за началник
на революционното войнство. Въпреки протестите си, Яни Попов е избран за
войвода на чета и получава за район – полските села в най-южната част на
Лозенградско, фактически предната линия на въстанието, обърната с лице към
Цариград. На 5 срещу 6 август стар стил, Яни Попов дава знак за началото на
въстанието, като запалва предварително подготвените снопи, а четниците му
прерязват жиците на телеграфа. „През 1903 г. на 5 август ст. ст., часът 4
сегашно време следобед (16 часа), аз обявих въстанието в с. Каваклия,
Лозенградско. Преди това изпратих във всички български села по един-двама
четници да обявят въстанието заедно със смъртните дружини.“, разказва сам Яни
Попов в спомените за Преображенското въстание, подбрани и редактираниот Тодор
Браянов и Илия Славков.
В книгата от 1905
година текстът на „Ясен месец веч изгрява“ – най-известната творба на Яни
Попов, превърнала се в химн на Преображенското въстание, не е публикуван. Излиза
в „Странджански жалби“, сборник издаден от Яни Попов през 1909 година. В него песента
е озаглавена „За Пано и Равашола“. Оригиналният текст е написан някъде, пак на
коляно, в Странджа през 1904 г. В песента Яни Попов разказва за ожесточено
сражение водено от малка чета комити с турския аскер на 2 април 1903 година в
село Сърмашик, сега Бръшлян. В боя загиват войводата Пано Ангелов и Никола
Николаков – Равашола.
Според
журналистката Росица Попсавова, по спомени на старите бръшлянци, песента се
запява открито в селото през 1908 година. За първи път мелодията на „Ясен
месец“ се изпълнява по Радио София през 1953 година от народния странджански
певец Сава Попсавов, родом от село Бръшлян.
 |
| Димитър Попониколов |
В разказ пред
брат си – публицистът, народен представител и обществен деец Димитър
Попониколов, Яни Попов разказва за честването на Преображенското въстание на
Петрова нива, през 1953 година, когато е понесен на ръце от събраното
множество, докато сам пее песента:
песен нова, юнашка.“
Мъжете в голямото
семейство на Яни Попов до един се отдават на революционната борба. Бащата, поп
Никола Бъчваров, е един от първите водачи на ВМОРО в Лозенградско. Заточен е до
1904 година в Паяс Кале след несполучливата Керемидчиоглувата афера. Синовете на
свещеника - Илия и Георги също участват в революционното движение.
С най-голяма
обществена популярност, освен Яни Попов, се ползва Димитър Попниколов – революцонер,
обществен деец, народен представител и дългодишен
образователен деятел. Основател и главен редактор на вестник „Тракия“. Делегат
на тракийските бежанци на конференцията в Лозана (1922 – 1923). Автор на книгите „Одринска Тракия“ и
„Преображенското въстание“ , последната написана основно по спомени на самия
Яни Попов.
Без да говори
много за собствения си музикален талант (Димитър бегло споменава, че свири на цигулка) той организира благотворителни събития в подкрепа
на бежанците от Одринска Тракия, заедно с брат си - Яни Попов и с другите
оцелели войводи след неуспеха на въстанието. В своята книга за „Преображенското
въстание“ той разказва и за най-малкия си брат - Костадин Попниколов, загинал
като ротен командир по време на Първата световна война в Македония.
 |
| Костадин Попниколов |
„Най-малкият ми брат капитан Костадин Попниколов остави костите си в Македония , където падна убит като ротен командир на фронта. За неговата смърт и днес народът пее вълнуваща песен („Стани ми ротен командир, стани ми Попов Костадин):
„...Кога си дома идете
и мойта майка срещните,
тя ще ви вази попита:
„Де ви е ротен командир ,
де ви е Попов Костадин?“
Вие на нея кажете:
Син ти го, бабо, сгодихме
за една мома македонка,
черен му гроб е булчето,
черни му врани сватове,
черен му кръст кръстника.“
Песента е запята
за първи път от моми в село Равадиново, до Созопол, а Димитър получава текста
от братовчед си Никола Бъчваров.
Най-популярната
фотография на войводата, послужила като вдъхновение за паметника му в
Ивайловград, го представя с гъста черна брада. Внукът на Яни – Никола Попов,
сам поет, част от голямото му семейство останало в Ивайловград и наследник на неговия
талант, ми разказваше през есента на 2020 година спомени за дядо си: “Дядо Яни беше с кафяви очи. Не с брада, а с
мустак. Баба Митра също си я спомням като петгодишен – висока и стройна, със
сиви очи. С шоколадов цвят на лицето. И двамата бяха много красиви.“
Според Никола
Попов, преди да се установи в Ивайловград, Яни Попов се е занимавал с
организационна работа в Ямбол и Карнобат, пребивава в Девин и Смолян. Вероятно
изпълнява мисии на тракийската организация. Влиза с българската армия в
Лозенград през Балканската война. През 20-те години, според Никола Попов, е кмет в Крумовград. „Имаме вегова снимка –
как говори на хората пред джамията там.“ В Ивайловград е приятел с отец Тръпко
Карапелев – стар участник в македонските борби, разказва Никола Попов. Според някои
изследователи е възможно Яни Попов да е бил и пунктов началник в Ивайловград на
българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация, водена от Таню
Николов и Фуад Балкан.
Яни Попов
завършва живота си в Ивайловград. Може би там, от последната извивка на
Родопите над града, погледът на войводата се е взирал за последно - през
равнините на Тракия, отвъд минаретата на Одрин, към Лозенград и родното му село
Карахадър. Според Димитър Попониколов войводата умира на 24 януари 1954 година.
Проверката, която направих в Община Ивайловград сочи 26 януари като дата на
кончината му.
„Мислил съм си
много за онази нощ на Петрова нива и за песента, която всички войводи запяват – „Руса Яна, росен брала“.“, ми каза през 2020
година Никола Попов. Внукът поет написва и стихотворение, вдъхновен от песента:
Руса Яна, росен брала, Яне,
кой ли тази песен ще подхване,
пиле пее, горско пиле, Яне,
пролет ли е или пролет ще настане?
Букова вода извира, Яне,
тежки преспи ли се стапят на Балкана,
вятърът развихрил грива, Яне,
вятър ли е или са конете врани?
Странджа светло се разлюшка, Яне,
Странджа ли е или е комитско знаме?
 |
| Гробът на Яни Попов в Ивайловград /снимка: Данчо Йорданов/ |
Никола Попов си отиде неодавна. Но стихът му, като този на неговия дядо Яни Попов, ще продължи да разказва за Тракия и Странджа – когато ясният месец се издигне над полегатия склон на Родопите, по който Ивайловград се спуска към смълчаната равнина, а откъм Лозенград, в южната нощ, планината запява песента за юнаците и за зелената гора.
