Намерих този разказ преди
месец. Грижливо забравен. Сгънат на четири лист от пишеща машина. Сгушен в едно
томче със сонетите на Шекспир, с автограф от Валери Петров на корицата. Близо
30 години прекарани до подписа на Валери, сред преведените сонети, не са
направили разказа по-добър. Все така наивен и детински си е останал. Реших
обаче, че е знак в навечерието на 49-тия ми рожден ден. Разказът имаше право да
живее, щом бе оцелял през толкова години. Помолих моя приятел Тодор Ангелиев
да ми подари една илюстрация за него. По случай рождения ми ден. Спомен за
времето, което отмина и светло начало за всичко, което предстои.
 |
| Илюстрация: Тодор Ангелиев |
Уморената кръв на света
Есента дойде – странна и различна. Листата не окапаха. Останаха по клоните,
жълти и мълчаливи. Вятърът го нямаше. Сякаш никога не бе съществувал. Асфалтът
остана сух, напукан, като сушава земя.
Градът застина. Под безмилостния похлупак на смога денят си отиваше, а
вечерта все не идваше. Прозорците унило осветяваха мъглата навън. Колите едва
се влачеха и полуслепите им фарове превръщаха улиците във върволици от незрящи,
тръгнали заникъде.
Светът замря. Грохна и остаря. Земята се умори и пътищата, които я
кръстосваха престанаха да тичат, вдълбаха се в очертанията си и се замислиха
над собствената си безпътица.
Небето остаря в очакване на зимата. Ала тя все не идваше. Студът скова ятата
на птиците по стълбовете и дърветата. Те все така се канеха да отлетят и все
така оставаха приковани. Спореха вяло на птичия си език и безпомощно
размахаваха крила. Бяха забравили пътя на юг.
Комините на фабриките се обвиха в какавидени пушеци и отдалече приличаха на
застинали атомни гъби. Над индустриалните сметища легна унинието на ръждата.
Тук-там проскърцваше ламаринен лист и песента му беше единственият звук, даващ
да разбере, че все още нещо живее.
Но дали това беше живот? В бездънните и безкрайни коридори на генетиката,
онова нещо, което наричаме живот, остаря и грохна. Галактиките от ДНК,
пълчищата пъргави сперматозоиди, лукавите хромозоми и загадъчните молекули
останаха без електричеството, което доскоро ги захранваше. Всичко беше същото.
До последния атом. И все пак нищо не бе по-различно от тях самите в сегашното
им състояние. Сякаш сами се бяха обезсмислили. Като че ли бяха забравили целта
и захвърлили средствата си. Нямаше я тягата. Нямаше го животът.
Имаше тълпи от хора. Гладни. Окъсани. Жалки. Те пъплеха през полята, спущаха
се от планините и се взираха в светлините на далечните градове. Изгаряше ги
злоба. Разрушителна и безсмислена злоба. Като всяка злоба. Техните пълчища
вървяха към градовете. За да ги сринат. За да ги подпалят и заличат. Пълчищата
вървяха. Сиви и безформени колони. Вървяха и все не достигаха целта си. Грамадите от бетон и стъкло оставаха
безкрайно далечни.
А още по-далеч бе морето. Уморените му вълни замръзваха и втвърдената им
пяна рисуваше древни и забравени фигури. Сякаш мъртвите богове и столетия се
надигаха, за да видят какво става.
Ала не ставаше нищо. Защото самото ставане предполага движение, а движение
липсваше. Земята вече не се въртеше. Слънцето отдръпна пламъците си и се
затвори в себе си. Планетите укротиха хода. Светилата помръкнаха. Космосът
загуби ритъма си.
Лудата и необуздана сила наречена любов, великата сила, която тичаше по
кръвоносната система на света, която го преобразуваше и движеше, угасна. Угасна
и се превърна в малко ненужно атомче, в поредния експонат сред една огромна
витрина. Витрината на Света.
Пред нея именно се спря Господин Критикът и прочете на глас надписа:
-„Уморената кръв на света“ – е, това вече е успех, драги мой! Но ще трябва
да извървите още доста път. Когато Маестрото, вашият учител, създаде първата
си, що годе прилична Вселена, косата му вече сребрееше!
Младият художник смутено се усмихна. Господин Критикът понечи да продължи,
но после се спря и попита:
-Интересно, защо сте я направили застинала? Та тя можеше да продължи да се
развива! Маестрото разрешаваше на Вселените си да се развиват!
Творецът прехапа устни. После се усмихна още по-смутено от първия път.
-Тя не е застинала! – отвърна той. – тя всъщност се развива, само че назад.
Тя просто умира и се руши.
Замълча за миг и допълни:
-Не виждам смисъла на нейното съществуване! - посочи той рожбата си.
-Знаете ли, това е просто игра – шега на въобръжението. Илюзия, създадена за
удоволствие. Ето, например, това странно съоръжение. Кой би вложил смисъл в създаването
му? И кому е нужно?
После посочи Айфеловата кула. Но тъй като мащабът бе сравнително малък, със
същия успех той можеше да сочи пирамидите, Статуята на Свободата, Венеция, Тадж
Махал или базиликата „Свети Петър“.
