Войводата и песента - 70 години от смъртта на Яни Попов

На 26 януари 1954 година - преди 70 години, в Ивайловград си отива от живота Яни Попов – комита и поет, един от водачите на избухналото през 1903 година Преображенското въстание. И ако революционната дейност на Яни Попов е конкретно и с подробности разказана от брат му Димитър Попниколов в неговата книга „Преображенското въстание“, то творческата и събираческата дейност на родения в лозенградското село Карахадър странджански и тракийски войвода, автор на песента „Ясен месец веч изгрява“, е малко известна.

А силата на народната песен вдъхновявала войводата още от детството му – надарен с хубав и ясен глас, Яни често пее по желание на баща си – отец Никола Бъчваров, по време на вечеринки в родното му село Карахадър (сега квартал на Лозенград / Къркларели). И макар че бащата настоява Яни да започне да пее и в черквата, бъдещият комита предпочита народните песни. Случва се често баща му да го хваща за ухото, за да то заведе при черковния певец, а малкият Яни бързо да избяга, рискувайки, по думите му, да пострадат и двете му уши. „Ала всичко това с лекота забравях, щом ми се отдадеше случай да се прехласна в разкази за народни работи, да слушам песни за хайдути и войводи, бродили из вековните гори на Странджа.“, разказва Яни Попов в спомените си за Преображенското въстание.

Все пак Яни става за кратко църковен певец, но в църквата на село Карамаслия, Бабаескийско, където отива като помощник на чичо си – свещеник Димитър Диков, през 1893 г. На следващата година започва да учи подковашки занаят – налбантлък. След още две години, вече в Лозенград, младият подковач се скарва с богат турчин, когото удря с лопата, а впоследствие напуска града, за да не бъде задържан от властите.

След инцидента Яни се мести като калфа в град Странджа, обикаля Одринско и Лозенградско и все повече се увлича по народните песни и предания за хайдутите българи от този регион. По-късно, вече като комита и организационен работник, започва да записва тези песни, да заучава мелодиите им и да ги пее по време на агитационните си обиколки из Лозенградския революционен район. „Те създаваха настроение и повдигаха духа на нашите хора“, спомня си войводата. „С тях крепнеше юначеството на нашите хайдути.“

Артистичният талант на младия подковач се допълва от атрактивния му външен вид. „С накривения си фес, със спуснатия червен пояс като одрински бучачкчия (ножар), с втъкнатата в него дълга кама вдъхвах доверие, а може и да постресвах някого.”, разказва той за   себе си. През 1899 година вече е сгоден и после се жени за сестрата на писателя Константин Петканов – Димитрина (Митра) Петканова, от съседното на Карахадър село Кавакли. 

Песните, които записва  в този период ще станат част от сбирката му „Странджанска гусла“ – народни песни на местно наречие, из Л.-градско, М.–Търновско, Баба-Ескийско и Бунар-Хисарско“, която Яни Попов издава в София през 1905 година.

“В народната песен прозира най-ясно духовният  живот на един народ; тя е най-доброто огледало за мирогледа му; в нея релефно се отразява националния гений.“, пише на 18 май 1905 година в краткия си предговор към сбирката Яни Попов и продължава: „И този край, от който предимно помествам песни, изпрати много отбор синове , които със самоотверженост, в името на един велик идеал – свободата на Одринско и Македония – бродиха из тъмните и дълбоки усои на величествена Странджа, която ги посрещна като свои родни чеда.“

Без да са личен дневник,  като тефтерчето на Васил Левски, записките на Яни Попов, издадени по-късно в „Странджанска гусла“ приличат донякъде на него – в тях войводата събира, записани на коляно, песните и своите наблюдения - най-често поставени в оригиналната книга като коментар, под линия – едно  пропагандно-информационно помагало на полевия командир по време на комитетските му обиколки.

„Странджанска гусла“ е сборник който обединява около 30 песни в няколко групи. Хайдушките песни от по-старите времена – за Индже войвода, Филчо войвода, Ангел войвода и Вълчан войвода, с новосъздадени народни песни, вдъхновени от революционната дейност преди 1903 година, описващи реални случки, сражения или героически проявления на преображенските комити от Лозенградско. Сред текстовете е и част от личното творчество на младия революционер, както и на един автентичен цикъл „Сватбени песни“, записан от автора. Записани са на кирилица и две песни на турски език, разказващи за залавянето от комити на Хаджи Нури бей от Одрин през 1902 година и за избухването на въстанието в Лозенградско на следващата година, описваща страха обхванал пашите в Лозенград в началото на бунта. Яни Попов говори отлично турски език, което му помага в организационната работа, а и го спасява в извънредни ситуации.

От песните за старите войводи можем да научим интересни подробности – например, че Индже войвода не може да бъде убит от обикновен куршум („По нападението на селото Кара Еврен от Индже войдвода“):

„Развявай Колю байрякът,

Инже се от куршум не плаши,

Мене ме куршум не фате.“

В песента Индже е прострелян смъртоносно от Никола, който го убива със сребърен куршум:

„Ела ми ми, мале, йотвори,

Йотвори, мале, раклата,

Да взема бели рупове,

Да сторя куршун сребърен,

Да си Инджето обия.“

А под линия Яни Попов отбелязва: „Преданието казва, че само сребърен куршум можел да го убие (Индже). След раняването му три дни са го люляли на люлка в месността Мандра (Бургаско) и след това издъхнал. Така разправят всички стари и млади хора из Мало-Търновско.

Корицата на "Странджанска гусла"

Цикълът „Сватбени песни“, записан в село Кавакли, Одринско, обединява песните, които се изпълняват по време на ритуалите, съпътсващи венчавката на младоженците, през седмицата на сватбата. От замесването на сватбените хлябове в четвъртък, после, когато момците и момите мелят булгур; в събота, когато е ритуалът по бръснене на младоженеца. В неделя – при взимането на кума и при извеждането на невестата от дома й. Песни се пеят и на излизане от църквата и при пристигане в момковата къща:

Излей, излей, момкова мале,

Че ти водим дур две слънца,

Да ти светят в равни дворйе.

Младоженците се посрещат на двора от зълвите и „под звука на песента и гайдата играят със същи младоженци, а пред тях играят момци с ножове.“, пояснява Яни Попов под линия.

Основната част от сборника съдържа текстове, които отразяват събития, които се случват във времето непосредствено преди избухването на Преображенското въстание. Като „Събрали са се събрали, хиляда души даскале“, която описва Керимитчоглувата афера от 1900 година, в която след като комитите отвличат сина на гръцки лекар, османските власти успяват да влязат в следите на революционната организация и да й нанесеат сериозни щети.

„Събрали ми се набрали,

Илядо души даскалйе,

Даскалйе йоще иснафйе,

Въф тази пуста Тюркия

Кумитлък джанъм да правет.

Душла е чета айдушка,

Та е доктору фанала,

Доктору Кермитчи-олу

При малко село Раклица.“

В бележките под линия Яни Попов записва, че военния съд в Одрин осъжда заловените комити на заточение в азиатските крепости и най-вече в  крепостта Паяс Кале , „където и до днес гният учителите Димитър Груев, Тошев, Долапчиев, Каиков, Я. Читаков, Спиров и др.“

Яни Попов определя времето до 1897 година като първи етап в организирането на въоръжената борба в Одринско. Тя се движи от местни учители, попове и селски първенци, но не и от боеви хора и не достига до голяма част от българското население в региона. Втората част започва с пристигането на много учители от Македония, очевидно с по-голям организационен опит. „Революционното движение се поддържаше най-вече от учителите.“, казва Яни Попов. „С идването на учителя Лазар Маджаров в Лозенградско, един от основните апостоли на наближаващото Преображенско въстание, както и на други деятели се засилва организационната дейност на ВМОРО.“ Към Яни Попов Маджаров изпитва особена привързаност, може би и заради таланта му да пее.

Паметник на Яни Попов в Ивайловград /снимка: Данчо Йорданов/

На 27 юни 1903 година, по стар стил, комитите от Странджанско и Одринска Тракия се събират в месността Петрова нива. Започва конгресът, на който се взима решение за избухването на Преображенското въстание. Яни Попов е вече там, когато пристига и войводата Георги Кондолов с четата си. С преметната пушка през ръка той се приближава до младия комита и му казва „Яне, я запей „Руса Яна росен брала!“ „Пееше Лефтер Мечев, запях я и аз, запяха и други мои другари.“, спомня си Яни Попов. „Дойде и Маджаров. Наловиха се се всички на хоро и на ясната светла месечина цялата поляна се обърна на самодивско сборище.“

Руса Яна росен брала,

Из росена прибирала

Се йовчарйе, йолаварйе.

„Йовчарь Колйо, брат да ми си

Ялуваром баш побратим,

Хайде да ме заведете

Тука долу в наш’то село,

В’ наш’то село Кара-дере“.

С тази песен (част от „Странджанска гусла“) записана в родното село на съпругата на Яни Попов – Каваклия и явно любима на младия войвода, а и на всички комити от Петрова нива, започва конгреса на преображенските въстанници.

На Петрова нива конгресът определя ръководното боево тяло на въстанието – Лазар Маджаров, Михаил Герджиков, капитан Стамат Икономов, а Георги Кондолов е избран за началник на революционното войнство. Въпреки протестите си, Яни Попов е избран за войвода на чета и получава за район – полските села в най-южната част на Лозенградско, фактически предната линия на въстанието, обърната с лице към Цариград. На 5 срещу 6 август стар стил, Яни Попов дава знак за началото на въстанието, като запалва предварително подготвените снопи, а четниците му прерязват жиците на телеграфа. „През 1903 г. на 5 август ст. ст., часът 4 сегашно време следобед (16 часа), аз обявих въстанието в с. Каваклия, Лозенградско. Преди това изпратих във всички български села по един-двама четници да обявят въстанието заедно със смъртните дружини.“, разказва сам Яни Попов в спомените за Преображенското въстание, подбрани и редактираниот Тодор Браянов и Илия Славков.

В книгата от 1905 година текстът на „Ясен месец веч изгрява“ – най-известната творба на Яни Попов, превърнала се в химн на Преображенското въстание, не е публикуван. Излиза в „Странджански жалби“, сборник издаден от Яни Попов през 1909 година. В него песента е озаглавена „За Пано и Равашола“. Оригиналният текст е написан някъде, пак на коляно, в Странджа през 1904 г. В песента Яни Попов разказва за ожесточено сражение водено от малка чета комити с турския аскер на 2 април 1903 година в село Сърмашик, сега Бръшлян. В боя загиват войводата Пано Ангелов и Никола Николаков – Равашола.

Според журналистката Росица Попсавова, по спомени на старите бръшлянци, песента се запява открито в селото през 1908 година. За първи път мелодията на „Ясен месец“ се изпълнява по Радио София през 1953 година от народния странджански певец Сава Попсавов, родом от село Бръшлян.

Димитър Попониколов

В разказ пред брат си – публицистът, народен представител и обществен деец Димитър Попониколов, Яни Попов разказва за честването на Преображенското въстание на Петрова нива, през 1953 година, когато е понесен на ръце от събраното множество, докато сам пее песента:

„Ясен месец веч изгрява

над зелената гора.

В цяла Странджа роб запява

песен нова, юнашка.“

Мъжете в голямото семейство на Яни Попов до един се отдават на революционната борба. Бащата, поп Никола Бъчваров, е един от първите водачи на ВМОРО в Лозенградско. Заточен е до 1904 година в Паяс Кале след несполучливата Керемидчиоглувата афера. Синовете на свещеника - Илия и Георги също участват в революционното движение.

С най-голяма обществена популярност, освен Яни Попов, се ползва Димитър Попниколов – революцонер, обществен деец, народен представител и  дългодишен образователен деятел. Основател и главен редактор на вестник „Тракия“. Делегат на тракийските бежанци на конференцията в Лозана (1922 – 1923). Автор на книгите „Одринска Тракия“ и „Преображенското въстание“ , последната написана основно по спомени на самия Яни Попов.

Без да говори много за собствения си музикален талант (Димитър бегло споменава, че свири на цигулка) той организира благотворителни събития в подкрепа на бежанците от Одринска Тракия, заедно с брат си - Яни Попов и с другите оцелели войводи след неуспеха на въстанието. В своята книга за „Преображенското въстание“ той разказва и за най-малкия си брат - Костадин Попниколов, загинал като ротен командир по време на Първата световна война в Македония.

Костадин Попниколов

„Най-малкият ми брат капитан Костадин Попниколов остави костите си в Македония , където падна убит като ротен командир на фронта. За неговата смърт и днес народът пее вълнуваща песен („Стани ми ротен командир, стани ми Попов Костадин):

„...Кога си дома идете

и мойта майка срещните,

тя ще ви вази попита:

„Де ви е ротен командир ,

де ви е Попов Костадин?“

Вие на нея кажете:

Син ти го, бабо, сгодихме

за една мома македонка,

черен му гроб е булчето,

черни му врани сватове,

черен му кръст кръстника.“

Песента е запята за първи път от моми в село Равадиново, до Созопол, а Димитър получава текста от братовчед си Никола Бъчваров.

Най-популярната фотография на войводата, послужила като вдъхновение за паметника му в Ивайловград, го представя с гъста черна брада. Внукът на Яни – Никола Попов, сам поет, част от голямото му семейство останало в Ивайловград и наследник на неговия талант, ми разказваше през есента на 2020 година спомени за дядо си:  “Дядо Яни беше с кафяви очи. Не с брада, а с мустак. Баба Митра също си я спомням като петгодишен – висока и стройна, със сиви очи. С шоколадов цвят на лицето. И двамата бяха много красиви.“

Според Никола Попов, преди да се установи в Ивайловград, Яни Попов се е занимавал с организационна работа в Ямбол и Карнобат, пребивава в Девин и Смолян. Вероятно изпълнява мисии на тракийската организация. Влиза с българската армия в Лозенград през Балканската война. През 20-те години, според Никола Попов,  е кмет в Крумовград. „Имаме вегова снимка – как говори на хората пред джамията там.“ В Ивайловград е приятел с отец Тръпко Карапелев – стар участник в македонските борби, разказва Никола Попов. Според някои изследователи е възможно Яни Попов да е бил и пунктов началник в Ивайловград на българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация, водена от Таню Николов и Фуад Балкан.

Яни Попов завършва живота си в Ивайловград. Може би там, от последната извивка на Родопите над града, погледът на войводата се е взирал за последно - през равнините на Тракия, отвъд минаретата на Одрин, към Лозенград и родното му село Карахадър. Според Димитър Попониколов войводата умира на 24 януари 1954 година. Проверката, която направих в Община Ивайловград сочи 26 януари като дата на кончината му.

„Мислил съм си много за онази нощ на Петрова нива и за песента, която всички войводи запяват  – „Руса Яна, росен брала“.“, ми каза през 2020 година Никола Попов. Внукът поет написва и стихотворение, вдъхновен от песента:

Руса Яна, росен брала, Яне,

кой ли тази песен ще подхване,

пиле пее, горско пиле, Яне,

пролет ли е или пролет ще настане?

Букова вода извира, Яне,

тежки преспи ли се стапят на Балкана,

вятърът развихрил грива, Яне,

вятър ли е или са конете врани?        

Странджа светло се разлюшка, Яне,

Странджа ли е или е комитско знаме?

Гробът на Яни Попов в Ивайловград /снимка: Данчо Йорданов/

Никола Попов си отиде неодавна. Но стихът му,  като този на неговия дядо Яни Попов, ще продължи да разказва за Тракия и Странджа – когато ясният месец се издигне над полегатия склон на Родопите, по който Ивайловград се спуска към смълчаната равнина, а откъм Лозенград, в южната нощ, планината запява песента за юнаците и за зелената гора.

КАМБАНАТА НА СЕЛО КАЯДЖИК

 Тази история достигна до мен благодарение на RaykoTchalkov, който публикува във Фейсбук групата „Ивайловград в снимки“ линк към статията на Златко Попчев – „Светинята на Каяджик“, излязла в том 4-ти на сборник „Тракия“ от 2006 г.

След по малко от два месеца, на 15 февруари, голямата 200 килограмова камбана на ивайловградския храм „Преображение Господне“ ще отбележи своята 105 годишнина. В този ден камбанният звън сигурно ще отекне на 20 километра на юг, в някогашното българско село Каяджик, днешното гръцко Кирияки – там, където камбаната е отлята и поставена от местните българи в храма им „Свети Димитър“.

На камбаната е изписан надпис: "На храма "Св. в.м. Димитър" в с. Каяджик изля се камбана на 15 февруари 1918 г. от църк. настоятелство — председател Бельо Пейков, Димитър Катърджиев, Христо Донсузов. Другият надпис, върху големия обръч на камбаната, гласи — "Михаил Димов, Власо Иванов Власов, заслужил тук, Манол Николаев — братя Атанас и Стоян Алексови, камбанолеяри от София."

По-старите ивайловградчани си спомнят клисаря - дядо Власаки (Власо Иванов Власов). "Като деца сме го гледали как с едната ръка дърпаше въжето на камбаната, а в другата ръка държеше джобен швейцарски часовник, с който отмерваше нейните удари!", разказва  Христо Стойчев, роден през 50-те години на 20-ти век. „Хората в целия град си сверяваха часовниците със звъна на камбаната!“ 

Мнозина обаче не знаят, че идването на камбаната в Ивайловград е част от историята за смутните времена в началото на 20 век, променили етническата и политическата карта на Беломорска Тракия.

Камбаната на село Каяджик е най-ценната светиня, която местните българи решават да вземат със себе си, принудени да напуснат родното си село в рамките на два дни – между 22 и 24 май 1920 година, след като през април 1920 г., международната конференция в Сан Ремо решава Западна Тракия да премине под гръцко управление.

До 1920 година Каяджик е изцяло българско село, както пише Димитър Попниколов - брат на революционера Яни Попов, в книгата си „Одринска Тракия“ от 1919 г - със 178 къщи и население от 918 души. Според Любомир Милетич по голяма част от населението са екзархийски българи – около 150 семейства, а по-малка униати – около 30 семейства.

Историята на камбаната започва през 1915 г., когато църквата на Каяджик – „Свети Димитър“ е възстановена след пожарите и опустошенията на балканските войни. За отливането й местното църковно настоятелство кани братята Атанас и Стоян Алексови, камбанолеяри от село Горно Броди, Сярско, установили се в София в началото на 20 веек.

За да бъде излята камбаната хората от Каяджик създават комитет, който да набави необходимите за изработката й мед, чугун и бронз – основно събирайки тави, тасове, сахани, котли и казани от домакинствата на селото.

На 29 декември 1919 г. се разлепва по улиците на Гюмюрджина "Декрет № 1 на Междусъюзническото управление на Западна Тракия". С промяната на режима в региона започва ново прегрупиране на народностите в Тракия. Голяма част от българите се прехвърля в сегашните граници на България, а в Тракия се установяват гърцки заселници.

На 24 май 1920 г. започва пътуването на светинята на Каяджик към Царство България, което се превръща в истинска Одисея. Тя достига първо до ивайловградското село Мандрица. Преминава през премеждие, измъкната от каяджиклии от водите на река Арда, за да достигне до град Харманли. За известно време камбаната пребивава в Сунгурларе, където още отпреди няколко десетилетия са се заселили бежанци от Каяджик. Впоследствие камбаната е поставена временно в новия храм на село Горно Александрово, Сливенско, също населявано от хора, изселили се от Каяджик – дадена им само за празника на откриването на църквата. След завършването на сбора, пише в статията си Златко Попчев „горноалександровци забравят уговорките с каяджаклии да върнат камбаната веднага след откриването на църквата. Това налага представителите на Каяджик да се срещнат с черковното настоятелство на новооткритата църква.“ След допълнителни преговори камбаната е отново върната в Сунгурларе.

„През април на 1922 г. в Сунгурларе пристига представителна група на каяджаклии от Ивайловград в състав Христо Донсузов, Атанас Грахтев, Димитър Катържиев и Власаки Власов. Те се срещат със своите съселяни и им напомнят решението, което цялото село е взело, когато напускат Каяджик, а то е "Камбаната да остане там, където са се заселили най-много от тях."

„За не повече от седмица камбаната от с. Каяджик е поставена на черквата "Преображение Господне" в гр. Ивайловград. Клисар и тук става клисарят й от черквата "Св. Димитър" в Каяджик Власаки Иванов Власов. Ненапразно на камбаната, при леенето, е записано и неговото име - с двете изключителни думи, характеризиращи неговата дейност, имащи и сега същото значение - "заслужил тук".“, разказва Златко Попчев. „Така и днес камбаната на черквата "Преображение Господне" в гр.Ивайловград сутрин и вечер - в 7 и 17 часа, както до 20 май 1920 г. в с. Каяджик, оглася родопския край.“

Снимки Евгени Димитров 

Таньо Войвода – за свободата на Тракия и Македония

 Д-р Красимира Узунова, Людмил Каравасилев

Оригинална публикация - в-к "24 часа", сряда, 23 декември 2020 г.

/Към онлайн публикацията в онлайн изданието на "24 часа"/

В началото на август 1941 г. един едър, близо 70-годишен мъж, с импозантна брада, слиза от влака на гарата в Скопие сред овациите на посрещачите. Хасковлията Таню Николов, известен в Македония като Тане воевода, пристига за честванията на Илинденското въстание в присъединените отново към Царство България земи. Славният воевода, сражавал се за българската кауза в Македония, водачът на комитите от македонската Шипка – връх Ножот, страшилището за сръбските и гръцки чети в Македония и Поморавието идва, за да отдаде почит на мъртвите си съратници, да се срещне с  живите в Битоля и Прилеп, а после да се върне отново в старите предели на царството, където през 1947 г., ще намери смъртта си в ареста на асеновградската милиция, погубен от новата власт.

Атанас Николов Жеков, по-известен с името Таню Николов, е роден на 9 март 1873 г. в семейството на хасковския терзия Никола Жеков. Семейството му е заможно и той учи до първи клас. Бурните времена, в които преминава неговото детство го възпитават в родолюбие и смелост. Събитията  през последните две десетилетия на 19 в., насочват живота му към военната служба. След нейното изтичане Таню Николов остава в 10-и пехотен Родопски полк  като младши унтерофицер и командир на взвод.

Всеобщото настроение обхванало Южна България в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание подтиква младия мъж да се включи в редовете на ВМОРО. През 1944 г. вече на 71 години  той  пише своята „Живописна бележка на войводата Тане Николов”.  „През 1902 г. заминаваме за Одринско, покръщаваме и организираме населението за борба против турците, за свободата на Македония и Тракия в Гюмюрджински окръг.”  С тази кратка информация той бележи началото на  дейността си.

На 16 август 1902 г., Т. Николов напуска Хасково и се отправя за първи път към Беломорска Тракия с малка чета от 10 души водена от Вълчо /Константин/ Антонов – Сеченката. Задачата е да инспектира и организира комитетите в Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско.

Поведението му по време на въстанието, и най-вече  силното влияние, което оказва върху него  Върховният Македоно-Одрински комитет и особено личността на Борис Сарафов, вероятно са причината, конгресът във Варна през 1904 г. да го изключи като „върховист”  от ВМОРО, официално отбелязано: „заради провинения в Западна-Беломорска Тракия през време на въстанието”. Като български офицер Таньо Николов прави своя избор в започналата борба за надмощие между „автономисти“ и „върховисти“ в революционната организация. Хасковлията ще застане на страната на върховистите, които виждат бъдещето на Тракия и Македония като част от българската държава.

Слабите позициите на ВМОРО след Илинденското въстание  го поставят под огромния натиск на т.нар. „въоръжена пропаганда” - терористичен отговор на гръцки и сръбски чети срещу българските действия. Появява се  реалната опасност западната част на вардарския регион да бъде откъсната от нейните източни околии и да се прекратят връзките с България. Местните организации се обръщат за помощ към Задграничното представителство в София и в началото на 1907г. то подготвя няколко чети за противодействие на антибългарската пропаганда в Македония. Една от тях е четата на Таню Николов.

Целта на четите е да прочистят селата в Бабуна планина от сърбомански шпиони и да ликвидира сръбската пропаганда в региона. Войводата отбелязва драматичните събития като важна част в биографията си: ”12.V.1907 г. сражение над с. Никодин, Прилепско със сръбските чети на Григор и Иван Бабунски. 20.V.1907 г. сражение с турския аскер, предаден от сръбското население, в Никодинския балкан. 28.V.1907 г. сражение над с. Кръстец, Прилепско със сръбските чети , където падна убит сръбския войвода Келеш и др. четници.”

На 1 юли 1907 г. обединените български чети водят при височината Ножот край село Ракле най-кръвопролитното и най-героично сражение в цялата история на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание. Срещу 218 души четници на Таню Николов, Михаил Чаков, Георги Смилев, Петър Ацев, Христо Цветков и Иван Наумов - Алябака, се съсредоточават над 3000 души  редовна войска от  трите македонски вилаета под командването на Енвер бей, онзи млад офицер, който година по-късно ще поведе младотурската революция.  Общо 67 четници загиват геройски в тази битка. Една част от попадналите в обкръжение комити, откъснали се от основното ядро на четата, се отбраняват до последно и когато не успяват да удържат на турския натиск, се взривяват с бомби. Останалите, под командването на Таньо, успяват да пробият турския обръч и да се изтеглят от района.

Турските вестници отбелязват събитието на първите си страница, наричайки го „джапон мурабеси”, като го сравняват със самоубийствените атентати на самураите  в току-що отшумялата Руско-японска война, а европейският печат определя българските четници като „леонидови войни”. Битката при Ножот остава в паметта  на местното население като Малката Шипка. Всяка година на този ден даже и в тежките времена на сръбската тирания, то отдава почит на героите.

Командвани от Т. Николов българските чети продължават действията си в региона. На 14 август 1907 г. в местността Мирчев кутел, край село Белица, Охридско, се провежда конгрес на Битолския революционен окръг с участието на Таню Николов, назначен за войвода на Битолската окръжна чета. Два дена по-късно той води сражение с гръцки чети, което отбелязва: „16.VІІІ.1907 г. сражение с гръцките чети в местността „Кравица”, Мориовско.”

Борбите в Македония не прекратяват кървавата вражда в освободителното движение. На 28 ноември 1907 г. в София представителят на лявото крило в организацията Тодор Паница убива нейните водачи Борис Сарафов и Иван Гарванов. Таню Николов преживява тежко загубата им и поема охраната на Христо Матов и Васил Чекаларов, също поставени под прицела на санданистите.

Младотурската революция през юли 1908 г. не среща пълна подкрепа от българските революционни дейци и разгаря остри противоречия сред тях. Яне Сандански е сред водачите, които я подкрепят, заради което получава смъртна присъда от революционната организация. С нейното изпълнение е натоварен Таню Николов. На 24 септември 1908 г. в кафенето на Бошнак хан в Солун той извършва неуспешен опит за покушение срещу Яне Сандански.

С избухването на Балканска война вътрешните конфликти в организацията временно спират. Всенародният ентусиазъм обединява всички македонски войводи, независимо към кое крило на организацията принадлежат. Таню Николов продължава да воюва в Македония, но вече като командир на специално формирование към щаба на българската армия. Той се движи пред полковете на Седма рилска дивизия по поречието на река Струма. Действа съвместно с войводата Яне Сандански, а българското командване дава висока оценка за техния боен принос.

След разгрома на турските войски Таню Николов се прехвърля с четата си в Родопите, където охранява противоречивата като цели духовна мисия на Светия синод на Българската православна църква за принудително покръстване на българомохамеданите в Златоградско, Пашмаклийско и Гюмюрджинско. После заминава за Източна Тракия. По време на лична среща с Фердинанд, царят засвидетелства своята признателност към заслугите на известния комита.

Единственият запазен филм за участието на българската армия в Балканската война, заснет в Одринско през пролетта на 1913 г. показва войводата Таню Николов – внушителен, едър мъж, с голяма черна брада и буйна черна коса, в тракийска носия, с навуща и цървули, с кавалерийска сабя, ножове и пистолет, затъкнати в пояса. Заснето е посещението му при ранени другари и отправянето му с четата към бойното поле.

В последвалата Първа световна война, Т.Николов отново действа  в Македония, начело на партизанска рота в Поморавието. През август в Ниш започва създаването на „Специални контрачети”, съставени от бойци на ВМОРО, командвани от опитни войводи. На 1 октомври 1917 г. към Моравската военноинспекционна област се създава планинска дружина. Партизанската рота на Таньо е в нейния състав вече като партизански взвод № 47. Войводата получава звание подпоручик. Назначен е за ревизор на всички планински взводове в района и  получава правото да ръководи по-големите операции по преследване на сръбските чети.

Първата световна война приключва за България с катастрофалния Ньойски мир, който отнема  българските територии в Западна Тракия в полза на Гърция. През вай 1920 г. в Караагач се провежда общо съвещание на лидерите на българската и турската общност, с идеята за организиране на съвместни действия срещу гръцката власт. Българската страна е представена от А. Попалексов, д-р Ненчев, кап. Бояджиев, П. Мутафов, а турската от Фуад бей, Джемал бей, Али Галиб бей, Неджметин бей и др. През ноември 1922 г., в Кърджалийско, ръководителите на въоръжената борба се събират, за да планират бойните действия. От българска страна участват войводите Таню Николов, Димитър Николов, Коста Ненчев, Пею Поптрендафилов и др., а от турска страна – водачът на западнотракийските турци Руфат бей и неколцина от дейците на турското тракийско революционно движение.

Взето е решение за образуване на Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация /ВТРО/. В ръководния комитет българската страна е представена от Таню Николов, издигнат за главен войвода на организацията, който поема командването на българо-турските въоръжени сили. Турската страна е представена от Фуад бей и Кемал бей. Създаденият съюз се скрепя и с полагането на клетва пред главния войвода. Изработени са Устав и Правилник, определящ целите на организацията и средствата за тяхното постигане, а Войводата отбелязва в „Живописните си бележки: ”През 1922 и 1923 г. бях избран за главен войвода на българските и турски чети за да действуваме против гърците в Гюмюрджинския окръг за свободата на Беломорието.”

Замислена като организация за цяла Тракия, ВТРО обединява западно-тракийските българи и турци. В края на 1922 и началото на 1923 г. ВТРО вече разполага с 20 добре въоръжени чети с над 600 бойци. За действие се готвят стотици членове на селската милиция и бойните групи. В четите масово се включват бежанци от селата и градовете на Южна България с надеждата, че ще допринесат за по-скорошното си завръщане по родните места. Ръководителите на организацията поддържат близки контакти с управата на Хасково и другите южнобългарски градове, като получават макар и негласно подкрепа за тракийската кауза от страна на тогавашните политически партии и правителството. Единствена БКП се обявява против въоръжената борба в Тракия. В края на 1922 г. по границата се организират пунктове, събират се парични средства и оръжие за четите. Назначените пунктови началници създават складове с оръжие и боеприпаси, които по организиран канал се прехвърлят в Тракия. Изходната точка е с. Кютюклии /дн. с. Корен/ Хасковско.

Бойните акции започват още преди създаването на ВТРО. В началото на септември легендарният тракийски воевода Димитър Маджаров събира на територията на България смесена чета от 30 българи и 20 турци, с която навлиза в Беломорието. Операциите на смесените българо-турски отряди, нанасят сериозни поражения на гръцките окупационни сили в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Лозенградско. Успешни са акциите и в други части на Западна Тракия. През 1923 г. правителството на Ал. Стамболийски ограничава дейността на ВТРО, наложено от решенията на Лозанската конференция. Подялбата на Тракия между Гърция и Турция слага край на съвместната дейност на българските и турските чети, а Таньо Николов получава заповед да ги разоръжи.

Настъпва краят на четническото движение в Западна Тракия, а 50-годишният тогава войвода отбелязва:  „На 2 март 1924 г. свиках конгрес на тракийската организация, на който направих изложение на положението и дадох отчет по всички разходени суми и на който конгрес бях пак преизбран отново за главен войвода и освободен от отговорност. След това поради напреднала възраст се прибрах в Асеновград дето съм и днес като мирен гражданин –мелничар.” 

През следващите години Войводата непрекъснато  подпомага останалите живи дейци на тракийското движение и  всяка година на Архангеловден дава курбан за убитите си другари четници, на който присъстват бежанци от Тракия и Македония. Датите на битките, които е водил, отбелязва всяка година с раздаване на брашно от мелницата в Асеновград, която стопанисва заедно с децата на братовия му син - войводата Мамин Колю.

Запазил през годините непокорния си нрав, Войводата не приема комунистическия режим. Споровете с роднините и наемателите на мелницата в Асеновград, опитите за гавра с него и четническото му минало, предизвикват често гневните му изблици. Търпението му вероятно се изчерпва с некоректното отношение на наемателите на мелницата. На 6 януари 1947 г., разгневен той грабва пушката, нахълтва в мелницата и след като е посрещнат с груби и обидни думи, убива наемателя и  държавния контрольор при мелницата, заедно с намиращите се там двама работници, а после сам се предава в милицията. Какво се случва със стария войвода за 13 дена в милиционерския кауш не става ясно, заключението на официалните власти е, че смъртта е настъпила в 17 часа на 19 януари 1947 г. „..от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)...” Жестоките белези по тялото на воеводата обаче свидетелстват за продължителна борба. Съобщението на МВР казва всичко: „Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции...”

Противоречива, спорна, но пълнокръвна личност, човек с буен и непокорен нрав, Таню Николов до края на живота си  е твърдо убеден, че Македония и Тракия са част от България. Това предопределя и забравата, на която е осъден заради доминиращата след 9 септември идеология на Коминтерна. Името му, както и това на братовият му син, воеводата Никола Коев – Мамин Кольо, никога не се споменават  на тържествените зари и вечерни проверки, организирани от тогавашната власт, редом да канонизираните герои на Илинденско-Преображенското въстание и другите поборници за свободата и единението на България.

Чипирай се нежно!

Фейлетон / в-к "24 часа" / 11 декември 2020 г. / Към оригиналната публикация /

Истерията срещу ковид ваксините залива социалните медии и е на път да саботира националния план за ваксиниране, представен наскоро от министър Ангелов.  Без кампания за насърчаване на ваксинирането явно няма да мине. По примера на президентите Клинтън, Буш-младши и Обама, нашите политици също могат публично да се инжектират един друг. Лидерът на управляващите с лидера на парламентарната опозиция, например. Или с президента, да речем. Или националният ваксинационен щаб да изпрати 240 комплекта ваксина в парламента, а там депутатите, групово и поединично, нежно да се прободат – гербер със социалист, патриот с депесар, полузависим с независим депутат. 

Добре е да се насърчи и пенетрацията на ваксинацията по градове и села. Хладилниците, които ще съхраняват ваксините да са заредени и с промо подаръци. Слагат ти ваксината и хоп, получаваш от хладилника комплимент - бутилка ракия и мезе. Може сух шпек, саздърма, вакуумирани кокоши трътки и даже комплект субпродукти за шкембе чорба. Така ще се тушират и слуховете, че замразителите съхраняват ембриони на маймуни и прасета, с които уж са пълни американските ваксини. Не е ли по-добре сам да се направиш на прасе от ядене и пиене, вместо американците да решават против волята ти в какво животно да те трансформират?

Ако чипирането наистина предстои, българските власти трябва да осигурят равен достъп до благата, идващи с глобалната ваксинация. Комисията по регулацията на съобщенията може да регламентира единна честота, на която чиповете на различните ковид ваксини ще приемат и предават цифров сигнал. Така хората, чипирани с конкурентни ваксини, ще могат да се свързват без ограничение помежду си на цената на само един градски разговор. Преносът на мобилни данни и роумингът между ваксинирани също да имат единна цена. 

Смяната на на ваксинен оператор да става без допълнителни разходи за потребителите, а инжектирането на чип от друга ваксина да става под контрола на комисията за защита на конкуренцията в оторозирани от Бил Гейтс, Джордж Сорос и Джо Байдън места. 

Могат да се разработят и специални детски чипове „Чиполино“, които, леко и безболезено, да превръща малките палавници във весели биороботи, предпочитащи маските и тиквите на Хелоуин, пред изконите български кукери и мартеници.

Между патица по пекински и пролетни рулца да избира всеки чипиран с китайска ваксина български гражданин, като безплатен подарък за избора на азиатския медикамент. Чипът Чан Джън (Великият поход) ще геолокира най-близкия китайски ресторант, за да предложи избор между обедно меню или меню за вкъщи на чипирания. 

Ваксинираните граждани да бъдат насочвани с пуш нотификации към най-близкия магазин за китайски стоки, като още преди да влязат в търговския обект, чипът ще е изпратил информация за търсената от клиента имитация на марково облекло – Адибас или Абидас, предпочитанията му за цвят, както и необходимия му размер. 

Като бонус китайският чип ще дава възможност за сваляне на филми с Джеки Чан и Джет Ли, химнът на китайските комунисти, безплатен видео урок по кунгфу, както и кадри от кацането на китайския космически апарат „Чанъе-5“ на Луната.

Почитателите на руската фармацевтика ще могат да си имплантират чипа „Союз нерушимый“ с ваксината на братушките, който ще алармира, кога самолетите на НАТО ще пръскат ковид над България. За по-запалените русофили, чипът ще осигурява право на безплатно първо кебапче по време на русофилския събор край язовир Копринка, както и отстъпка при зареждане на гориво в бензиностанция на Газпром на път за събора. Премиум опциите могат да включват предпремиерна прожекция на новогодишното слово на руския президент, както и специалните видеа „Путин на кон“, „Путин на риболов“ и „Путин гол до кръста“. 

Не бива да се забравят и българите родолюбци, които ще могат да си поставят чип с родната ваксина „Балканджи Йово“, в присъствие на православен свещеник и с водосвет. След активиране на чипа, ваксинираният ще може да ползва промо пакет, включващ безплатно гледане на музикално-патриотична телевизия, защита от наплив на мигранти, превенция на джендър мутации, пълната дискография на Лепа Брена, видео с мач на Кобрата и излаз на три морета без PCR тест.

 

Уморената кръв на света

Намерих този разказ преди месец. Грижливо забравен. Сгънат на четири лист от пишеща машина. Сгушен в едно томче със сонетите на Шекспир, с автограф от Валери Петров на корицата. Близо 30 години прекарани до подписа на Валери, сред преведените сонети, не са направили разказа по-добър. Все така наивен и детински си е останал. Реших обаче, че е знак в навечерието на 49-тия ми рожден ден. Разказът имаше право да живее, щом бе оцелял през толкова години. Помолих моя приятел Тодор Ангелиев да ми подари една илюстрация за него. По случай рождения ми ден. Спомен за времето, което отмина и светло начало за всичко, което предстои. 

Илюстрация: Тодор Ангелиев

Уморената кръв на света

Есента дойде – странна и различна. Листата не окапаха. Останаха по клоните, жълти и мълчаливи. Вятърът го нямаше. Сякаш никога не бе съществувал. Асфалтът остана сух, напукан, като сушава земя.

Градът застина. Под безмилостния похлупак на смога денят си отиваше, а вечерта все не идваше. Прозорците унило осветяваха мъглата навън. Колите едва се влачеха и полуслепите им фарове превръщаха улиците във върволици от незрящи, тръгнали заникъде.

Светът замря. Грохна и остаря. Земята се умори и пътищата, които я кръстосваха престанаха да тичат, вдълбаха се в очертанията си и се замислиха над собствената си безпътица.

Небето остаря в очакване на зимата. Ала тя все не идваше. Студът скова ятата на птиците по стълбовете и дърветата. Те все така се канеха да отлетят и все така оставаха приковани. Спореха вяло на птичия си език и безпомощно размахаваха крила. Бяха забравили пътя на юг.

Комините на фабриките се обвиха в какавидени пушеци и отдалече приличаха на застинали атомни гъби. Над индустриалните сметища легна унинието на ръждата. Тук-там проскърцваше ламаринен лист и песента му беше единственият звук, даващ да разбере, че все още нещо живее.

Но дали това беше живот? В бездънните и безкрайни коридори на генетиката, онова нещо, което наричаме живот, остаря и грохна. Галактиките от ДНК, пълчищата пъргави сперматозоиди, лукавите хромозоми и загадъчните молекули останаха без електричеството, което доскоро ги захранваше. Всичко беше същото. До последния атом. И все пак нищо не бе по-различно от тях самите в сегашното им състояние. Сякаш сами се бяха обезсмислили. Като че ли бяха забравили целта и захвърлили средствата си. Нямаше я тягата. Нямаше го животът.

Имаше тълпи от хора. Гладни. Окъсани. Жалки. Те пъплеха през полята, спущаха се от планините и се взираха в светлините на далечните градове. Изгаряше ги злоба. Разрушителна и безсмислена злоба. Като всяка злоба. Техните пълчища вървяха към градовете. За да ги сринат. За да ги подпалят и заличат. Пълчищата вървяха. Сиви и безформени колони. Вървяха и все не достигаха целта си.  Грамадите от бетон и стъкло оставаха безкрайно далечни.

А още по-далеч бе морето. Уморените му вълни замръзваха и втвърдената им пяна рисуваше древни и забравени фигури. Сякаш мъртвите богове и столетия се надигаха, за да видят какво става.

Ала не ставаше нищо. Защото самото ставане предполага движение, а движение липсваше. Земята вече не се въртеше. Слънцето отдръпна пламъците си и се затвори в себе си. Планетите укротиха хода. Светилата помръкнаха. Космосът загуби ритъма си.

Лудата и необуздана сила наречена любов, великата сила, която тичаше по кръвоносната система на света, която го преобразуваше и движеше, угасна. Угасна и се превърна в малко ненужно атомче, в поредния експонат сред една огромна витрина. Витрината на Света.

Пред нея именно се спря Господин Критикът и прочете на глас надписа:

-„Уморената кръв на света“ – е, това вече е успех, драги мой! Но ще трябва да извървите още доста път. Когато Маестрото, вашият учител, създаде първата си, що годе прилична Вселена, косата му вече сребрееше!

Младият художник смутено се усмихна. Господин Критикът понечи да продължи, но после се спря и попита:

-Интересно, защо сте я направили застинала? Та тя можеше да продължи да се развива! Маестрото разрешаваше на Вселените си да се развиват!

Творецът прехапа устни. После се усмихна още по-смутено от първия път.

-Тя не е застинала! – отвърна той. – тя всъщност се развива, само че назад. Тя просто умира и се руши.

Замълча за миг и допълни:

-Не виждам смисъла на нейното съществуване! - посочи той рожбата си. -Знаете ли, това е просто игра – шега на въобръжението. Илюзия, създадена за удоволствие. Ето, например, това странно съоръжение. Кой би вложил смисъл в създаването му? И кому е нужно?

После посочи Айфеловата кула. Но тъй като мащабът бе сравнително малък, със същия успех той можеше да сочи пирамидите, Статуята на Свободата, Венеция, Тадж Махал или базиликата „Свети Петър“.