КАМБАНАТА НА СЕЛО КАЯДЖИК

 Тази история достигна до мен благодарение на RaykoTchalkov, който публикува във Фейсбук групата „Ивайловград в снимки“ линк към статията на Златко Попчев – „Светинята на Каяджик“, излязла в том 4-ти на сборник „Тракия“ от 2006 г.

След по малко от два месеца, на 15 февруари, голямата 200 килограмова камбана на ивайловградския храм „Преображение Господне“ ще отбележи своята 105 годишнина. В този ден камбанният звън сигурно ще отекне на 20 километра на юг, в някогашното българско село Каяджик, днешното гръцко Кирияки – там, където камбаната е отлята и поставена от местните българи в храма им „Свети Димитър“.

На камбаната е изписан надпис: "На храма "Св. в.м. Димитър" в с. Каяджик изля се камбана на 15 февруари 1918 г. от църк. настоятелство — председател Бельо Пейков, Димитър Катърджиев, Христо Донсузов. Другият надпис, върху големия обръч на камбаната, гласи — "Михаил Димов, Власо Иванов Власов, заслужил тук, Манол Николаев — братя Атанас и Стоян Алексови, камбанолеяри от София."

По-старите ивайловградчани си спомнят клисаря - дядо Власаки (Власо Иванов Власов). "Като деца сме го гледали как с едната ръка дърпаше въжето на камбаната, а в другата ръка държеше джобен швейцарски часовник, с който отмерваше нейните удари!", разказва  Христо Стойчев, роден през 50-те години на 20-ти век. „Хората в целия град си сверяваха часовниците със звъна на камбаната!“ 

Мнозина обаче не знаят, че идването на камбаната в Ивайловград е част от историята за смутните времена в началото на 20 век, променили етническата и политическата карта на Беломорска Тракия.

Камбаната на село Каяджик е най-ценната светиня, която местните българи решават да вземат със себе си, принудени да напуснат родното си село в рамките на два дни – между 22 и 24 май 1920 година, след като през април 1920 г., международната конференция в Сан Ремо решава Западна Тракия да премине под гръцко управление.

До 1920 година Каяджик е изцяло българско село, както пише Димитър Попниколов - брат на революционера Яни Попов, в книгата си „Одринска Тракия“ от 1919 г - със 178 къщи и население от 918 души. Според Любомир Милетич по голяма част от населението са екзархийски българи – около 150 семейства, а по-малка униати – около 30 семейства.

Историята на камбаната започва през 1915 г., когато църквата на Каяджик – „Свети Димитър“ е възстановена след пожарите и опустошенията на балканските войни. За отливането й местното църковно настоятелство кани братята Атанас и Стоян Алексови, камбанолеяри от село Горно Броди, Сярско, установили се в София в началото на 20 веек.

За да бъде излята камбаната хората от Каяджик създават комитет, който да набави необходимите за изработката й мед, чугун и бронз – основно събирайки тави, тасове, сахани, котли и казани от домакинствата на селото.

На 29 декември 1919 г. се разлепва по улиците на Гюмюрджина "Декрет № 1 на Междусъюзническото управление на Западна Тракия". С промяната на режима в региона започва ново прегрупиране на народностите в Тракия. Голяма част от българите се прехвърля в сегашните граници на България, а в Тракия се установяват гърцки заселници.

На 24 май 1920 г. започва пътуването на светинята на Каяджик към Царство България, което се превръща в истинска Одисея. Тя достига първо до ивайловградското село Мандрица. Преминава през премеждие, измъкната от каяджиклии от водите на река Арда, за да достигне до град Харманли. За известно време камбаната пребивава в Сунгурларе, където още отпреди няколко десетилетия са се заселили бежанци от Каяджик. Впоследствие камбаната е поставена временно в новия храм на село Горно Александрово, Сливенско, също населявано от хора, изселили се от Каяджик – дадена им само за празника на откриването на църквата. След завършването на сбора, пише в статията си Златко Попчев „горноалександровци забравят уговорките с каяджаклии да върнат камбаната веднага след откриването на църквата. Това налага представителите на Каяджик да се срещнат с черковното настоятелство на новооткритата църква.“ След допълнителни преговори камбаната е отново върната в Сунгурларе.

„През април на 1922 г. в Сунгурларе пристига представителна група на каяджаклии от Ивайловград в състав Христо Донсузов, Атанас Грахтев, Димитър Катържиев и Власаки Власов. Те се срещат със своите съселяни и им напомнят решението, което цялото село е взело, когато напускат Каяджик, а то е "Камбаната да остане там, където са се заселили най-много от тях."

„За не повече от седмица камбаната от с. Каяджик е поставена на черквата "Преображение Господне" в гр. Ивайловград. Клисар и тук става клисарят й от черквата "Св. Димитър" в Каяджик Власаки Иванов Власов. Ненапразно на камбаната, при леенето, е записано и неговото име - с двете изключителни думи, характеризиращи неговата дейност, имащи и сега същото значение - "заслужил тук".“, разказва Златко Попчев. „Така и днес камбаната на черквата "Преображение Господне" в гр.Ивайловград сутрин и вечер - в 7 и 17 часа, както до 20 май 1920 г. в с. Каяджик, оглася родопския край.“

Снимки Евгени Димитров